5-те мита за АЕЦ „Белене”

Иван Котев, Ян Ондрих, Candole Partners
България страда от липса на информиран обществен дебат за строежа на АЕЦ Белене. Дискусиите се ограничават до декларативни изказвания за енергийна сигурност, докато важните решения се взимат непрозрачно и набързо. Притеснително е, че проект на стойност една четвърт от българския БВП пренебрегва дори елементарна икономическа логика.
С тази статия целим да разсеем пет мита за АЕЦ Белене, които често чуваме от политиците. Твърденията са, че централата ще произвежда евтино електричество; ще задоволи растящите енергийни нужди на България; ще увеличи износа на електричество; ще гарантира енергийната сигурност на страната; и може би най-слабият аргумент от всички, че понеже вече са похарчени поне 1.2 млрд. лева, проектът не трябва да се прекратява.
Мит 1: АЕЦ Белене ще произвежда евтино електричество
В момента АЕЦ Козлодуй и други стари централи наистина произвеждат евтин ток, но това е само защото огромните първоначални разходи по строежа не са включени в цената. Стойността на един мегават час включва само оперативни разходи, разходи за гориво и обработка на отпадъците. Основният фиксиран разход отсъства от цената. АЕЦ Белене обаче няма как да произвежда евтин ток. Според Международната Енергийна Агенция изравнените разходи (LCOE) в Чехия, Словакия и Унгария варира между €51 и €80 за мегават час (International Energy Agency, 2010). Ако приемем сходни изравнени разходи за България, то тогава Белене ще трябва да продава тока си на цена между променливите (€21) и пълните си разходи (€51 - €80). Това е между 3 и 10 пъти повече, отколкото в момента АЕЦ Козлодуй продава тока си на регулирания пазар, където централата продава 59% от реализираната си електроенергия (АЕЦ Козлодуй, 2010). Ако правителството наистина желае частен европейски инвеститор да се включи в проекта, тогава трябва да преразгледа регулацията си над енергийния пазар. Един вариант е ДКЕВР изцяло да спре да определя цените на тока на едро, но тъй като регулираните цени са изкуствено ниски в България, може да се очаква сериозно повишение след на такъв ход. Втори вариант е ДКЕВР да регулира на базата на променливите разходи на АЕЦ Белене (в Чехия например са около €17/МВтч). Но тази опция ще обезсмисли инвестициите в други източници с по-високи променливи разходи, като въглища (€33) и газ (€53) (International Energy Agency, 2010). Освен това продажни цени равни на променливите разходи няма да покрият фиксирания разход, което означава че частните инвеститори никога няма да си възвърнат огромната първоначална инвестиция в ядрената централа. Трети вариант би бил цената на тока да е равна на пълните разходи за производство (€51-€80), което със сигурност би привлякло инвеститори. Но след нерегулираните индустриални цени (€46.53 за първите 6 месеца на 20101) са по-ниски от пълните разходи за производство, тогава данъкоплатците ще трябва да покрият разликата и така на практика ще субсидират строежа на централата.
Мит 2: АЕЦ Белене ще задоволи растящите енергийни нужди на страната и ще замести много мощности пред спиране
Да строиш 2 гигавата ядрена централа, за да разрешиш фиктивни енергийни проблеми, е лошо планиране.
Първо, не се очаква съществен ръст на потреблението на електричество. Според НЕК потреблението в страната няма да расте с повече от 1.2% годишно до 2020 (НЕК ЕАД, 2010). Вместо нови мощности, вниманието трябва да се насочи върху подобряване на енергийната ефективност на страната, която е близо 6 пъти по-лоша от средната за Европейския Съюз (Eurostat, 2010). Ако българската икономика работеше на средните нива за ЕС, то годишните спестявания от енергия щяха да са равни на произведеното от 16 централи като АЕЦ Белене2.
Второ, държавата вече е предвидила 2.4ГВт допълнителни мощности, които ще заместят централите пред спиране. В един от обсъжданите варианти на новия закон за енергията от възобновяеми източници (Министерство на икономиката и енергетиката, 23 септември 2010) се предвижда таван на инсталираните мощности от някои източници до 2020: 600МВт от слънце и 1800МВт от вятър, при заявен интерес за 9,000-12,000МВт (Atlantic Council, Centre for Study of Democracy, 2010). Следователно държавата очаква частния сектор бързо да добави 2.4ГВт към мрежата (една от причините за тези тавани). Далеч по-лесно е стотици малки фирми да търсят финансиране за собствените си ВЕИ проекти, отколкото бедна държава с посредствен кредитен рейтинг да намери до €9 милиарда за два атомни реактора.
Трето, възможността страната ни да внася ток ако проектът АЕЦ Белене не се осъществи, ненужно се представя като нещо срамно. В момента България си осигурява 70% от общото енергийно потребление чрез внос (Министерство на икономиката и енергетиката, юни 2010). През 2009-а девет държави от ЕС са консумирали повече ток отколкото са произвели, средно с около 11% дефицит (ENTSO-E, 2010). Ако приемем, че България не построи АЕЦ Белене и вместо това поддържа сходен дефицит при 1.2% годишен ръст на потреблението, то инвестицията от €6.4 -€9 милиарда ще стигне да покрие дефицита на електричество за следващите 27 - 36 години3. Ако я няма АЕЦ Белене, тогава държавата няма да се обременява с огромни и ненужни инвестиции, а потребителите ще имат личен интерес да подобрят енергийната си ефективност.
Мит 3: АЕЦ Белене ще изнася електричество
Никой не може да предскаже какво ще е търсенето на електричество когато АЕЦ Белене е готова. Централата е прекалено голяма за нуждите на местния пазар, затова трябва да се разчита на износ. Но докато съседните държави бързо покачват мощностите си е неразумно да очакваме България да продължи да изнася ток със сегашното или нарастващо темпо. На Балканите има големи проекти в строеж за над 8,500 МВт (Бойко Димитрачков, E.ON България, 2009). Ако добавим и Турция, която преди няколко месеца подписа с Атомстройекспорт за строежа на 4,800МВт на Средиземно море, то след 10 години е малко вероятно някой да има нужда да внася ток от България.
Правителството очаква недостиг на електричество без втора атомна централа. Според нас далеч по-удачно ще е България да се откаже от АЕЦ Белене и всички съпътстващи рискове, като вместо се фокусира върху други варианти като удължаване на живота на 5 и 6 блок на АЕЦ Козлодуй или участие в проектите на други страни. Много по-евтино и гъвкаво би било за България да участва в румънското разширяване на АЕЦ Чернавода, или в турската атомна експанзия, срещу изкупуване на електричество на фиксирана цена.
Мит 4: АЕЦ Белене ще гарантира енергийната сигурност на България
Ако дефинираме „енергийна сигурност” като диверсификация на трасетата и доставчиците на енергия, то АЕЦ Белене не изпълнява задачата. Привидно за да се дистанцираме от повторна руска газова криза, държавата сключва договор с руски подизпълнител, който ще строи централа по руска технология, която ще се захранва с руско гориво. Ако дефинираме „енергийна сигурност” като намаляване на зависимостта от внос на енергийни ресурси с „нестабилни и неуправляеми цени” (Министерство на икономиката и енергетиката, юни 2010), то АЕЦ Белене отново не изпълнява задачата. Цената на урана през 2006-а е $40, през 2007 стига върха си от $138, за да падне отново до около $50 днес (UX Consulting Company). Стабилни цени няма. В последния проект на енергийна стратегия четем, че „енергийната сигурност е елемент на националната сигурност и предпоставка за икономическа стабилност” (Министерство на икономиката и енергетиката, юни 2010). Не е ясно обаче как АЕЦ Белене ще допринесе за икономическата стабилност на страната. Икономистът Георги Ангелов отдавна предупреди за истинската опасност от една държавна гаранция (Ангелов, 2009). Държавна гаранция ще означава за инвеститорите, че България на практика е взела този заем, което ще нанесе сериозен удар върху кредитния рейтинг на страната, държавните облигации, а оттам непреките разходи по централата са трудни да се изчислят. Единствената добра новина е, че министърът на финансите отказва да даде такава гаранции.
Мит 5: Вече са похарчени 1.2 млрд лева, затова не трябва да спираме
Похарченото за АЕЦ Белене се оценява на в рамките на 1.2-2 млрд лева, предимно за консултанти и оборудване, като тези пари биха били загубени ако проектът се прекрати на този етап. В поведенческата икономика това се нарича „sunk cost fallacy”, или буквално пилеене на пари. Всяка рационална инвестиция изисква периодично оценяване на доходността и ако очакваните печалби са отрицателни, проектът се прекратява и така се намаляват щетите. А държавата се държи като пристрастен комарджия, който залага жена си и децата си, за да си върне проиграната къща.
Заключение
Не за първи път финансови прогнози за ядрена централа се оказват фрапиращо грешни. Финландския реактор в Олкилуото, първоначално оценяван на €2.5млрд и планиран за пускане през 2010, в момента закъснява с 4 години и вече струва над €5.9млрд. В Индия последните десет построени реактора са стрували три пъти повече от първоначалните планове. В САЩ при 52 от реакторите средното надвишаване на бюджета е било 420% (Beránek, 2010). Добре подготвени правителства са строили атомни централи само за да открият години по-късно, че са направили много скъпа грешка. Вземете например Великобритания през 60-те години. Страната изпитва остър дефицит на електричество, което води до спиране на тока и впоследствие избирането не лейбъристки кабинет през 1964-а. Новият министър на енергетиката и бивш синдикалист Фред Лий бил явен поддръжник на ядрената енергия, затова решава да построи пет реактора по британски прототип като част от програмата Магнокс. Министърът твърди, че програмата ще осигури евтино електричество и ще гарантира износ. „Мисля, че ударихме джакпота”, заявява той (Henney, 1988). Четиридесет години по-късно британския икономист Джон Кей описва политиката на Фред Лий като „най-лошото икономическо решение правено някога от богата държава” (Kay, 2004). Всеки реактор отнема средно по 20 години за строеж, и още 30 преди да достигне планираното производство. Междувременно разходите по строежа надвишават £50млрд4 (Green, 1995), далеч над първоначално предвидените. А когато реакторите са приватизирани от British Energy (днес EDF) през 1996-а, британското правителство получава само £1.9млрд, и то защото включва още един реактор (като само той е струвал £3млрд за строеж) и се съгласява да поеме разходите по извеждането на реакторите от експлоатация. Както Кей отбелязва, ако това се беше случило на търговска фирма, щеше да представлява най-голямата загуба в историята на бизнеса изобщо. Кей заключава, че „в продължение на двайсет години след изказването на Фред Лий, правилното търговско решение беше да се забравят похарчените милиарди и да се изостави проекта” (Kay, 2004).
Все още не е късно България да се откаже от АЕЦ Белене.