Франция: Аутсайдери взеха връх

Намира ли се Франция на ръба на политическа революция? Водещи в кампанията за президентските избори станаха аутсайдери – лидерката на „Националния фронт“ Марин льо Пен, младият бивш банкер Емануел Макрон и ексцентричният радикал Бенуа Амон, избран от социалистите.

Трябва ли да се радваме на такова сътресение в люлката на европейските революции? И какъв ще бъде резултатът от това сътресение – социалистически (което е най-малко вероятно), либерален при победа на Макрон или националистически, ако на власт дойде Льо Пен? Или може би избирателната система, създадена за не допуска аутсайдери във властта, все пак ще съумее да ги победи?

През цялата съвременна история Франция смени 5 монархии, 5 републики и 16 конституции, а двама от сегашните претенденти искат и 17-на конституция. Френският пък народ като никой друг е готов да залива улиците от протести. Цялата работа е в това, че Франция се люшка между кратки гърчове на промените и продължителни периоди на парализа. Тя е изработила законодателни ограничения и мълчаливи договорености, призвани да поддържат съществуващото равновесие. Съществуващата днес Пета република не е нищо друго, освен „републиканска монархия“, в която роля на парламента е намалена, а мощната президентска институция трябва да гарантира единството на нацията. За нещастие тази задача не е по силите за повечето политици.

Друга, по-малко забележимата институция, която датира още от времето на барикадите, е гласуването в два тура. То е въведено през 20-те години на 19 век, за да не позволи на горещите глави да победят на изборите. То дава на избирателите и политиците втори шанс – не толкова да променят собствения си избор, колкото да реагират на чуждия избор. В първия тур избирателят гласува за този, когото иска, а във втория - против онзи, от когото се страхува.

В хода на историята този подход еволюира в това, което днес се нарича „републиканска дисциплина“: в първия тур може да има множество съперничещи кандидати от най-различни цветове, но във втория тур всички верни републиканци - от най-умерените либерали до радикалните комунисти - ще гласуват за кандидат, който най-добре може да даде отпор срещу врага на републиката. Най-често този враг е монархист или авторитарен националист. Появата през 70-те години на партията „Национален фронт“ на Жан-Мари Льо Пен, обединила консерваторите-традиционалисти, озлобените националисти и изпитващи носталгия фашист, се сблъска със същия този отговор. Когато Льо Пен шокира Франция, стигайки до втория тур президентските избори през 2002 година, той направо бе смачкан на втория тур от Жак Ширак, получил 82% от гласовете. За първи път републиканците се сплотиха, включвайки и крайните леви: „По-добре мошеник, отколкото фашист“, гласеше един от лозунгите на последните. Ключовият въпрос на сегашните избори е дали се е съхранил този републикански инстинкт. Ако не, Марин Льо Пен (дъщерята на Жан-Мари – ред.) може да победи.

Да се замислим за дългосрочните последици от двустепенната избирателна система. Мнозина англичани, коментиращи френския политически процес, както и някои французи от време на време призовават за избирането на „френската Тачър“, за да се махнат системните ограничения, сковаващи икономиката. В момента носител на тази визия е бившият министър на икономиката Емануел Макрон, който е от блеъровското крило на социалистическото правителство на президента Франсоа Оланд. Но Маргарет Тачър по никакъв начин нямаше да спечели втория тур на френските избори. Тя щеше да загуби от съюза между лейбъристите и либералите.

Казано кратко, именно заради своята неспокойна история Франция е обвързана с редица ограничения, насочени срещу радикалните промени. През 1970 година влиятелният социолог Мишел Крозие окачестви това положение като „société bloquée“ — „патово общество“. Естествено е, че Франция се променя в много неща, но цената на политическата стабилност е неприкосновеността на някои фундаментални права и привилегии. Това са достойни условия на уволнението и пенсиите. Някои влиятелни професии. Защита на фермерите от Единната селскостопанска политика. Постоянна трудова заетост на хората, защитени от законите срещу излишните работни часове. Държавният сектор е сърцето на тази система: училищата, обществения транспорт, железопътната система, университетите, регионалните власти, пощите. Всички те са държавни отрасли.

Политиката на държавните служители, съчетаваща искрено чувство на дълг пред обществото с ревностна борба за своите права и привилегии, обяснява защо Франция остава най-антикапиталистическата държава в Европа.

Това си има своите предимства. Мнозина британци имат добри спомени за френските болници, училища или влакове. Но един страничен наблюдатели не трябва да изповядва някакви особени десни възгледи, за да види натрупалите си недостатъци. Сред тях са най-големите данъци в развитата част на света, особено данъците върху предприемачеството. Постоянна безработица, която е най-злокачествена при младежта и етническите малцинства. Бавното развитие, върху което влияе и страхът на малките компании от ограниченията, които ще се стоварят върху тях при един растеж над определен праг. Пукащата се по шевовете инфраструктура. Още през 80-те години президентът Митеран говореше за „намусеността“, ширнала се из нацията. Книжните рафтове отдавна са пълни с изследвания на икономисти, политици и академици, предупреждаващи, че Франция се намира в набиращ скорост упадък. Младите хора напускат страната, само в Лондон емигрираха над 200 000 души.

Нищо от това не е уникално единствено само за Франция. Но характерното за страната е неспособността на политическата система да предприеме нещо, дори след толкова много години. В това отношение отново се връщаме към проблема за „патово общество“. Дори ограничените реформи в сферата на образованието или пазара на труда предизвикаха мащабни и продължителни студентски демонстрации и други протести, а също вредни стачки на профсъюзите от държавния сектор. Те често водят до приемането на объркани полумерки, които не разрешават проблемите както трябва и оставят продължителни противоречия.

Малко са признаци за наличието във Франция на дълбоко подозрение към икономически либерализъм както от десни, така и от леви. В обществото битува недоволството, но не и съгласие за решаването на проблемите.

Франция остава една от най-богатите, най-мощни и най-активни държави, което трябва да ни избави от излишен песимизъм. Но този път кризата е нещо повече от най-обикновена риторика. Много избиратели са от традиционните партии и очакват промени от страна на аутсайдерите. Главното въплъщение на това разочарование е Марин Льо Пен. Нейният „Национален фронт“ продължава да засилва влиянието си в „ръждивия пояс“ (индустриални региони) и областите със значителен брой мигранти, главно с привличането на недоволните избиратели от работническата класа. В момента „Националният фронт“ представлява третата най-голяма партия на Франция, подкрепяна от почти една трета от избирателите. Откакто смени баща си начело на партията през 2011 година, Марин льо Пен работеше с избирателите, убеждавайки ги, че „Националният фронт“, макар да е останал радикален, повече не застрашава републиканските принципи - напротив той е най-верният защитник на светските републикански ценности пред лицето на пълзящата заплаха на Исляма. Новото послание на партията е, че гласът за нея не се превръща в предателство към републиканското наследство, което е толкова важно за самосъзнанието на французите. Към своята националистическа програма тя добави яростно противопоставяне срещу Евросъюза като натрапен отвън капиталистически сговор. Почти целият френски елит без никакво съмнение приема като даденост бъдещето на Франция в Евросъюза. И всеки опит Франция да напусне Евросъюза ще предизвика яростна съпротива.

Льо Пен най-вероятно ще стигне до втория тур и е напълно възможно да изпревари своите съперници на първия тур на 23 април.

Фийон трябва да сплоти около себе си умерените консерватори и умерените социалисти, за победи на втория тур. Но безобразният финансов скандал (в който бе замесена неговата съпруга – бел.ред.), му навреди и най-вероятно ще му коства изборната победа. Допитванията показват, че две трети от консервативните избиратели все още го поддържат.

Трудно ми е да повярвам, че голям брой умерени избиратели ще се въздържат от гласуване на втория тур и така ще допуснат победа на „фашистите“. Би трябвало „Републиканската дисциплина“ да привлече подкрепа за онзи, чиито шансове да победи Льо Пен са най-големи. Такъв кандидат в момента изглежда Макрон. Той е аутсайдер от съвсем друг тип и най-вероятно именно той ще излезе пръв на втория тур. Той има авторитет и подкрепа на немалка част от обществото – поне засега. Но нито с неговите проблеми, нито пък с проблемите на Франция ще бъде свършено. Той възнамерява да извърши либерални икономически реформи, които с висока степен на вероятност ще се сблъскат с голямо и бурно противодействие. Той е самостоятелен играч и политическите върхушки както отдясно, така и отляво са заинтересовани от неговия провал. Ако той все пак победи, това ще се случи, само защото изпитващите към него неприязън избиратели го възприемат като бариера срещу Льо Пен.

Наскоро един мой френски приятел ми каза: „Аз не гласувам „за“. Аз гласувам само „против“. Това е тъжната мантра на съвременната френска политика. /БГНЕС, Робърт Тъмбз, The Spectator.