Реториката не спасява еврозоната

Пол Ханън, в. Wall Street Journal

Решението на Европейската централна банка (ЕЦБ) да прилага програмата си за изкупуване на облигации на Испания и Италия може да спечели малко време на еврозоната, но не може да сложи край на финансовата криза в нея. Основният проблем остава политически. Инвеститорите имат малко, ако въобще имат някакво доверие в способността на лидерите на еврозоната да се обединят пред лицето на назряващото бедствие. Без това доверие обаче те ще продължат да бъдат много чувствителни към признаците на слабост в бюджетните позиции на отделните членове. И ще имат много работа.
Действията на ЕЦБ в понеделник имаха незабавен ефект, понижавайки лихвите на италианските и испанските облигации. Не е ясно обаче колко централната банка може или има желание да похарчи в подкрепа на цените на облигациите. Това, което се знае, е общият размер на Европейския фонд за финансова стабилност (ЕФФС), който ще поеме отговорността за купуването на държавни облигации, ако и когато националните парламенти ратифицират тези му правомощия; това няма да стане до края на септември, освен ако няма някои сериозни възражения. Като се имат предвид сегашните и новите му ангажименти да предоставя средства на правителствата на Гърция, Ирландия и Португалия, свободният капацитет на ЕФФС не изглежда достатъчно голям, за да гарантира на инвеститорите, че може подкрепи Испания или Италия, а да не говорим и двете. Така еврозоната все още изглежда няма последователен план да сложи край на кризата, което на този късен етап ще изисква сериозно увеличение на наличните фондове в ЕФФС или воля да бъдат гарантирани всички пускания на облигации на правителствата от еврозоната като единен блок.
Инвеститорите знаят е, че лидерите от еврозоната трудно се споразумяха за доста по-евтините реформи в ЕФФС на срещата им на върха на 21 юли. Така че защо сега ще намерят смелостта и ангажираността да отидат толкова далеч?
Всъщност германското коалиционно правителство вече даде да се разбере, че се противопоставя и на двете останали възможности за възстановяване на доверието. Така че облекчението за Испания и Италия ще се окаже кратко. През кризата хората, определящите политиката в еврозоната, показаха огромна вяра в силата на думите, уповавайки се на надеждата, че когато те кажат, че ще действат заедно или ще намалят бюджетни си дефицит, твърденията им хващат вяра незабавно и дълбоко. Отговорът на най-новото изостряне на кризата е друг пример за фундаментално погрешното им разбиране.
Италия и Испания бяха убедени да придвижат напред и да задълбочат плановете си за балансиране на бюджетите си и да направят структурни реформи за насърчаване на растежа. Ние обаче вече сме минали по този път. И трите страни, на които им се наложи да бъдат спасявани, дадоха подобни обещания преди необходимата им помощ, а след това обещаха повече действия като условие да получат спасителната помощ.
Не че те никога няма да изпълнят обещанията си - въпросът е, че ще им отнеме време да ги осъществят, ако могат. Не е необходимо инвеститорът да не вярва на обещанията, направени от политиците, за да се отърве от правителствените облигации. Те просто трябва да се стремят да предотвратят риска и да са изправени пред голяма несигурност. Лесно е да се разбере защо инвеститорите трябва да се стремят за избягват риска. През последните години светът може и да не се е преобърнал съвсем с главата надолу, но със сигурност е наклонил оста си. Изглежда преживяваме период, в който, ако нещо може да се развали, то ще се развали. Така предишните реакции на проблемите, с които сега се сблъскват Испания и Италия не направиха нищо, за да бъде възстановено доверието на инвеститорите и да се смъкнат лихвите на облигациите.
Политиците от еврозоната изглежда не разбират, че при тази поредица от провали, те изгубиха доверието, с което се ползваха преди. Ако нещо не е проработило предишните три пъти, то още по-малко вероятно е то да подейства четвъртия, петия или шестия път. Както отбеляза някога Алберт Айнщайн определението за лудост е да правиш едно и също нещо отново и отново и всеки път да очакваш различен резултат. Четири години след началото на финансовата криза, която след това стана криза на суверенния дълг, ние навлизаме в решаващи няколко седмици. Лидерите обаче на някои от най-силните страни и институции бяха унизени неколкократно от инвеститорите в  облигации и изглеждат извънредно объркани. Какъвто и талант за комуникация с инвеститорите в облигации да са имали политиците изглежда той ги е изоставил. Вече не могат да се надяват да с убеждаване да излязат от кризата, защото изглежда нямат усет какво точно иска да чуе от тях ключовата им публика.
Това бе повече от очевидно на пресконференцията на президента на ЕЦБ Жан-Клод Трише, която даде миналата седмица. Той бе човек, който очевидно си мислеше, че неговата институция е в процес на подаване на ръка за помощ на правителствата от еврозоната, а всъщност не би могъл повече да греши. Трише отдавна е в тези среди и без съмнение е умен играч, който в повечето случаи правилно е определял времето, в което да каже правилното нещо. Така че, ако той не може да оправи нещата, вероятно никой не може. Това оставя само една възможност на определящите политиката, единствената възможност, която наистина винаги са имали, а тя е да действат така, че ясно да демонстрират ангажимента, който твърдят, че поемат, а това означава да вкарат много повече пари. Имало едно време, когато словесните намеси и съвместните комюникета са имали известна власт, но изглежда това време отдавна е отминало.