Истината и Хлябът в енергетиката

Блогът на Илиян Василев
За проклятието на субсидиите
Кризата в българската енергетика бе предизвестена и заложена не само в модела на прехода, но и в качеството на реакциите на публично и корпоративно равнище. И логичното се случва – нереформираната ни енергетика пое по пътя на Кремиковци и на другите „светли“ примери на прехода. Времето за нейното реформиране бе в значителна степен пропиляно в пазене на статуквото и властта. Въпрос е на време да влезнем в последното действие – приватизация на държавните активи.
От действията ни днес ще зависи бъдещето на българската икономика и развитие в следващите десетилетия. Негативните ефекти трудно могат да бъдат ограничени само до енергетиката. Извън съмнение е, че те ще „прелеят“ в реалния и банковия сектор. Част от проблемите са заложени и в огромните кредитни дупки в стари и нови проекти за АЕЦ, ВЕИ и ТЕЦ, прогресиращата обезценка на активите в енергийния сектор и най-вече липсата на реална и реалистична стратегия за изход от ситуацията.
Другата част е в енергийния парадокс в България
при който лесното решение – увеличаването на цените е невъзможно и пагубно. То ще доведе до още по-голям спад на потреблението и приходите – дори под сегашните субминимални равнища – което само ще влоши състоянието на отрасъла. Да не говорим, че ще изведе хората на улицата и този път протестите могат да не бъдат мирни. Ножицата между това което потребителите могат максимално да платят и това, което енергийните дружества минимално очакват като цени, расте. Това противоречие не може да се реши чрез обичайния регулаторен или административен процес.
Изходът е неминуемо драматичен – в пряк и преносен смисъл.
В анализа си посветен на състоянието на българската енергетика професор Булат Нигматулин отбелязва, че цената на електрическата енергия у нас е преминала критичните нива на търпимост като процент от доходите /5%/на населението, а претеглена през паритета на покупателна способност за индустриалните потребители е най-високата в ЕС, което блокира развитието на бълграската икономика и енергийното потребление.
Преди да се повишават цени трябва да се премахнат „тлъстините“ по веригата на добавената стойност на електрическата енергия чрез оптимизация на дейностите, свиване и преструктуриране на разходите, инвестиции в по-висока ефективност и разширяване на възможностите за износ.
Освен заложените мини в хидровъзела „Цанков Камък“ и особено АЕЦ „Белене“, нарастващо негативна роля играят и външни фактори, сред които се открояват европолитиките в сферата на климатичните промени, емисиите и зелените енергия, които са „дълги“ на визия и идеализъм, но „къси“ на разчети и прагматизъм. Все по-очевидна става нуждата от изграждане на своеобразен защитен филтър срещу решенията на брюкселската бюрокрация, които могат да доведат до дезинтеграцията на Съюза. Особено след начина по който бе „разрешена“ кризата в Кипър или в еврозоната.
Това не е въпрос само на интелектуални терзания. Евромахмурлукът ни изправя пред стена от неочаквани ефекти, които са на път да разпространят заразата отвъд енергетиката към реалния и банковия сектор. А там нещата могат да придобият драматичен характер.
Краят на играта с климатичните промени
Нашите политици от всякакъв цвят прегърнаха като млад комсомолец мантрата
“20-20-20″. В добрите традиции започнахме да се надпреварваме в дисциплината “кой по-по-най“. Преизпълнихме плана с над 2000 МВт вятърни, слънчеви и други ВЕИ мощности, като нищожна част от тях са инсталирани на покривите на индивидуални жилища. Общото потребление в страната падна до равнища, които изискват товар под 2500 МВт. Подобно съотношение между потребление /товар/ и ВЕИ мощности няма никъде в Европа. То изключва решения чрез консенсус или взаимно приемлив характер.
Никой не прочете дребния шрифт на тези „зелени“ ура-политики – а именно, че мантрата „20/20/20“ ще струва в добрия вариант 210 милиарда евро годишно на страните членки. А ако, не дай боже, се прицелим още по нависоко – към 30% дял - „удоволствието“ ще ни струва 450 милиарда евро – или близо 3% от БВП на Евросъюза.
В същото време нетните икономически ползи, изчислени от един от водещите икономисти по климатични промени Ричард Тол през стойността на щетите, които подобни политики ни помагат да избегнем отнесени към на спестени тонове въглеродни емисии е едва 7.5 милиарда евро. Да речем, че това е стратегическа инвестиция направена в името на глобалната екосигурност, която днешните поколения плащат в името на благодарните бъдещи поколения. Като ползва един от известните климатически икономически модели за оценка на въздействие „RICE“ Тол изчислява, че въпреки огромните средства които бихме вложили до края на този век – умножете броя на годините до края на века по 210 милиарда евро със съответния инфлационен индекс – ще можем да се надяваме на спад в повишението на глобалната температура на въздуха с под 0.05 градуса по Целзий, което е в рамките на статистическата грешка. Тоест ефектът от всички наши усилия е нулев до незабележим, а моралните и икономически императиви остават неубедителни за размера на саможертвата, която се изисква.
В поредица от нови изследвания се потвърждават част от тезите, които за пръв път излезнаха в публичното пространство преди три години около разменените емейли по т.н. „климатгейт“. Още тогава се породиха съмнения относно обективността на изводите за катастрофични развития и ползата от моделирането на процеси в една толкова инерционна система като климата- с твърде усложнена, но не еднозначна връзка между равнището на замърсяване с парникови емесии и температурните промени. Преди три години – тези съмнения бяха смятани за маргинални. Днес са мейн стрийм – което идва да обясни тенденцията към преосмисляне на „слепите“ европейски екополитики. В повечето страни на ЕС е в ход процес на дескрализацията на климатичните политики. Въпреки протестите на екодвижения и лобистки групи, повечето правителства са принудени, под натиска на продължаващата и задълбочаваща се криза, да преосмислят и ограничат безконтролното и неефективно наливане на субсидии в „зелена енергия“ и неясни екоцели, в това число и във ВЕИ.
Липсата на здравословна конкуренция и пазарна среда „фосилизира“ възобновяемите източници и доведе до високи цени на енергията и неприемливи социални разходи.
В ход е процес на глобална релокация на инвестиции, заетост, технологии, научни и иновационни проекти извън Европа – основно към САЩ – където разходите за енергия са в пъти по-ниски. Значителна роля изигра идеалистическия абсолютизъм на европейските екоактивисти и пасивността на европейските лидери към новите технологии при разработката на неконвенционални енергийни източници. Тази упоритост в грешката само откроява липсата на визионерски тип лидери от ранга на Маргарет Тачър в съвременна Европа – които могат да я реформират и изведат на глобални лидерски позиции. Въпросът изобщо не стои дали, а кога ЕС ще се присъедини към глобалните тенденции в новите технологии и енергийни източници ? И колко време европейците и ние българите ще се лутаме между собствената си нерешителност и самозаблуди по отношение на връзката екология-пазар, на ролята и имястото технологии и иновации от една страна и свръхпретенциите си за глобално и интелектуално лидерство в сферата на климатичните промени и защитата на околната среда, от друга?
В един от последните си броеве списание „Икономист“, което до скоро симпатизираше на „климатичните мантри“, се появиха публикации, които оспорват пряката причинно-следствена връзка между факторите и последствията в климатичните промени, като се подлагат под съмнение смисъла и ефективността на политиките в тази област.
Горните графики демострират по недвусмислен начин, че за последните близо петнадесет години няма значителна промяна в средните глобални температури – нито на въздуха, нито на морската вода, въпреки, че както посочва „Икономист“ светът е добавил близо 100 милиарда тона от „въглерод“ в атмосферата между 2000 и 2010 година.
Изнесените данни трябва да се разглеждат на фона на успеха на САЩ да намалят въглеродните си емисии, благодарение на шистовия газ, през последните 6 години от малко над 6 милиона тона въглероден диоксид (2007) до 5.2 милиона тона през миналата година. При това без да се присъединят към предлаганите от ЕС глобални стандарти на екополитики. Меко казано, Европа не регистрира особен напредък – до 2012 година равнището на емисиите се задържа на около 7,5 милиона тона. И което е още по тревожно – расте използването на евтини въглища, в голямата си част внос от САЩ, където бяха изместени от евтиния и екологично по приемлив шистовия газ. Европа остана с претенциите си и високите цени, САЩ останаха с по-ниските емисии и цени на енергия.
По първоначалния замисъл ЕС трябваше да бъде глобален лидер в налагането на емисионни и екостандартите зад които да потече износа на европейски технологии, опит и умения от Германия, Холандия, Дания, Швеция. Вероятно тази стратегия навремето не е била лишена от логика, но сметките излезнаха кривиV Дори Германия не издържа в конкуренцията с Китай и сега над 50% от фотоволтаичните инсталации в ЕС се внасят отвън, а търговския и платежен баланс на общността с Азия във ВЕИ и енергийната област съвсем не е насърчителен. Това което трябваше да донесе заетост, печалби и доходи, сега носи дефиците, дългове и високи цени. Докато за богатите страни в ЕС екомотивирани цени на енергията са допустим идеализъм, то за периферията – в която попада и България въпросът е екзистенциален.
Дори привърженици на екоенергиите у нас са значително разколебани, при вида на високите сметки за тока и нарастващия размер и брой на различни екотакси и данъци. Все по-често се задават логичните въпроси: Действително ли дявола с парниковите емсии е толкова черен? Дали зад естествената симпатия и подкрепа за нискоемисионните стандарти в индустрията и енергетиката не се крият интереси на поредната група спекулативни финансови инвеститори и свързани с тях екологични движения?
Съветите на Международния Валутен Фонд
Международният валутен фонд, публикува неотдавна изследване за ролята на субсидиите в енергетиката. В него, МВФ предупреждава, че субсидиите, данъчните и неданъчни стимули, представляват погрешна управленска матрица, която задържа икономическото и социално развитие и изхода от кризата.
Субсидиите, се отбелязва в доклада, нарушават критични социални и икономически баланси като прехвърлят ползи от социално слабите към социално силните консуматори, усилвайки енергийната бедност и социалното неравенство. Те изтласкват публичните и частни инвестиции и като цяло деградират структурните баланси в енергетиката, като отнемат адаптивност и конкурентноспособност на основните играчи. В допълнение насърчават енергийната разточителност в икономиката и домакинствата и увеличават въглеродните емисии.
Според МВФ 2/3 от близо 480 милиарда долара от глобалните субсидии в класическата енергетика се падат на страните износителки на суров нефт. Ако се изчислят в глобален план преките и индиректни свързани въздействия след краен потребител, сумарният ефект може да достигне 1,7 трилиона долара.
Ето защо Фондът предписва няколко основни групи от съвети към правителствата, които желаят да реформират енергийния си сектор, като постепенно премахнат или понижат негативния ефект от различните форми на субсидии – като например
а/ дългосрочен план за реформаторски действия в енергийния сектор, който да бъде съгласуван с всички основни играчи в енергийния сектор.
Ударението е поставено върху координирания и постепенен характер на реформата за да се разпределят справедливо рисковете и ползите и най-вече даде възможност на засегнатите страни да се адаптират и ограничат щетите за себе си и за околните.
б/разгърната комуникационна стратегия, която да осигури задължителните минимални равнища на прозрачност чрез разпространяване на информацията относно размерите и характера на субсидиите в националните и локални бюджети.
в/ субсидиите и другите стимули трябва да бъдат подходящо разположени във времето, по различен начин за разните енергийни продукти.
г/ подобряване на ефективността на държавните предприятия в енергийния сектор за да се намали зависимостта им от субсидии.
д/ реформите на субсидиите в енергийния сектор неминуемо засягат населението, поради което МВФ препоръчва целенасочена политика на подпомагане на тези слоеве.
е/ институционални реформи и деполитизиране на енергийните цени.
Традиционно слабо място на препоръките на МВФ и Световната банка е усреднения аршин при анализа и препоръките. Няма отделна глава за случаите като в Българяи – където близо 50% от населението е на и под чертата на енергийна бедност и при очертаващата се картина на устойчиво ниски доходи тези политики не могат да бъдат фокусирани.
Премахването на субсидиите е изключително болезнена и изглеждаща непосилна задача. Неминуемо ще трябва да са закриват работни места и предприятия, дори цели отрасли в процеса на това гигантско преструктуриране. Ще се наруши комфорта на редица бюрократи, спекулативни инвеститори, медии и свързани партии, движения и екоорганизации – черпещи жизнени сили от свързаните с политиките на климатичните промени държавни помощи и субсидии. Не е тайна, че екологичната „бухалка“ се използва често в „разборките“ между отделните интереси в енергийния бизнес. Не е случайност, че акциите срещу неконвенционалния добив на природен газ са добре финансирани и организирани. Компаниите нямат нужда от субсидии и държавни помощи – а това може да извади на показ „голотата“ на много „царе“ в енергетиката.
Поучителна история – за вредата и ползите от субсидиите и непазарните стимули
Преди 55 година в Стреза, Италия бяха поставени основите на една от най-големите схеми за субисидиране в света – тази на Общата земеделска политика (CAP) на Европейския съюз, която в различни периоди от неговата история покриваше до 50% от бюджета му. Първоначалните разчети са били тези агросубсидии да бъдат „временни“, за 6 години за да може Европа да постигне самозадоволяването с качествени храни и продоволствия и то на достъпни цени. Тази цел бе постигната още през първите десет години, но субсидиите остават и до днес, макар, че е ясен времевия хоризонт в който трябва да бъдат премахнати.
Подобна съдба застигна и по-ранните промишлени субсидии в ЕС, още от 1951 година в рамките на Европейската общност на стоманата и въглищата. Трудното предстои и за нашия въгледобив и базираната върху него енергетика.
Живот без субсидии – оптимистически урок
Преди близо 30 години тогавашния финансов министър на Нова Зеландия Роджър Дъглас решава да премахне земелските субсидиите. Като размер в бюджета техния дял не е бил много по-различен от ЕС или САЩ. Вместо срив, премахването на субсидиите възражда предприемаческия дух, увеличава производителността, скъсва зависимостта от администрацията и дава точен пазарен ориентир като оптимизира поведението на фермерите. Днес Нова Зеландия е водещата страна в света по доходи от селско стопанство.
Субсидиите в дългосрочна перспектива спънат развитието на всеки сектор, в това число земеделието, енергетиката и особено на ВЕИ сектора, защото отнемат динамика, отлагат оптимизацията и намаляват конкурентноспособността. Вместо да принудят производителите на електроенергия от фотоволтаици, например да излезнат на регионалния пазар, да изградят устойчива конкурентноспособност и ускорят достигането на мрежов паритет, „памперсите“ на държавната подкрепа забавиха и компрометираха революцията във ВЕИ. Същото важи в не по-малка степен и за субсидиите в класическата енергетика – от ядрената до въглищната.
Попитайте кандидатите по време на предстоящата изборна кампания – какви да двигателите на новия български икономически растеж, как България може да реши енергийното си уравнение по начин който създава работни места, увеличава доходите при ниски цени на енергията ? Поставете следните условия – решението да бъде без субсидии, без Ваше участие в инвестиции и без гаранция за висока цена в бъдещите Ви сметки. Отговорът ще дойде сам.

Не вярвайте на пророци, които Ви спасяват от мними опасности за да оправдаят собственото си съществуване. Защото много от тях имат добра работа, добри доходи – мнозина от субсидии, грантове, помощи – и някак не е морално да отказват Вашето правото на работа и добър жизнен стандарт и то не като се преместите в София или емигрирате, а като останете във вашия край – близко до семейство и приятели.
В последна сметка никой не е по-голям от Истината и Хляба.
Преди Великден е добре да си припомним – Възкресението е шанс и за нас.